Пфу, доста неща се случиха напоследък... не зная откъде да започна.. по-добре да не започвам и свършвам, а да излея чувствата си така както имам нужда да го направя...
Наред с преместването тук, започнахме и малък собствен бизнес, заради което се наложи да пътуваме извън страната за 2 дни и за първи път да оставя малкия Борис в ръцете на грижовната му баба. Дълго време обмислях решението си да го оставя за въпросните 2 дни, но нямах особен избор и ситуацията го налагаше, така че с голяма тревога го оставих в ръцете на баба... Беззащитното ми малко човече... за първи път далеч от мен. Болката, която изпитах при затварянето на вратата след себе си и заминаването беше раздираща.. Сърцето ми се късаше. Смятах, че ще е по-лесно.. все пак баба е отговорна и се справя много добре, но буцата, която заседна в гърлото ми, не ми даде миг спокойствие. Много е тежко, защото това малко създание, което се гушка и успокоява в прегръдките на мама, трябваше да се откъсне от нея за известно време. Почувствах се като най-лошата майка.. майките обикновено имат способността да се обвиняват за всяка несполука, та така и аз се обвинявах през цялото време. Малкото ми момченце се откъсна от мен и сякаш някой ми заби нож в сърцето.. още ме боли и понякога се будя нощем в сълзи и си спомням за тази наша първа раздяла... питам се какво ли изпитват майките, които си зарязват децата.. можеби не са майки, не са достойни да носят името майка! Слава Богу всичко беше наред след завръщането ни и Боби се е чувствал добре. Върнахме се късно вечерта от пътуването.. баба тъкмо хранеше Боби, който почти заспиваше в ръцете й. Видях миловидното ми личице и блуждаещите очички, които почти притворени се опитваха да ме фокусират. Наведох се над главицата му и докоснах с устни челцето му.. в този момент тръпки минаха по цялото ми тяло, защото божественото ми създание беше близо до мен. Контактът, който майката има с детето си е по-силен от всяка друга връзка на света. Не исках нито за миг да се откъсна от него... порансналото момче на мама. Гушках го, целувах го, галих ръчичките му, усещах аромата му. Безценен миг. Ще го помня завинаги. Ще помня горчивата болка от раздялата и щастието от това да видя очичките му отново. Зная, че няма как той да е завинаги до мен. Зная, че някой ден ще поеме по своя път. Зная, че той има своята мисия в живота, но не искам този момент да идва никога. Не искам да е момчето, което държи полата на мама. Искам да се справя добре с изпитанията на живота и да е самостоятелен и силен, но в същото време не искам да повяравам в това.
Боби, ти ще останеш завинаги малкото момче на мама, дори когато си голям и имаш своя живот и семейство. I'll be by your side... когато имаш или нямаш нужда от мен. Обичам те!
Слушахме тази песен докъто пътувахме с тати... и ти ни липсваше ужасно много...
благодаря ви, че наминахте..
Няма коментари:
Публикуване на коментар