Днес...

Няма конкретно събитие, което да ме провокира да пиша сега.. но има конкретна причина и тя е, че съм щастлива. Щастлива съм, когато чуя едно гласче сутрин, което ме вика: 'мамо, мамо'. Може би няма по-хубава думичка от тази. Живяла съм за този миг. И живея за него. Да чувам пак и пак тази думичка, това е смисълът на живота ми. Малкото момченце, което отглеждам и което ме прави безкрайно щастлива. Малкото момченце, което расте като гъбка пред очита ми. Малкото момченце, което е в мислите ми непрекъснато. Малкото момченце, което преобърна представите ми за щастие. Това е Борис. Благодарна съм на Господ, че го имам. Че имам него и Стефан, разбира се. Те се появиха в живота ми, когато бях загубила смисъла... когато смятах, че щастие и любов не съществуват. Появиха се, за да ми покажат, че съм благословена. Божият дар, който получих е безценен. И го пазя, пазя го от всичко лошо, пазя го в сърцето си, защото знам, че е най-истинският дар.
Този блог винаги е отразявал чувствата и мислите ми. Понякога не се случва нищо ново и интересно, за което да напиша, но и не смятам, че трябва да се случва. Защото животът не е случването на ново и интересно. Животът е случването на новият ден с близките хора. И искам да пиша за това. За новия ден, в който сме заедно, аз и семейството ми. Какво по-хубаво от това да изживееш новия ден с най-обичаните създания. Пиша за днес. За щастието. За любовта. За малките неща. За мен, за него. За Борис. За Стефан. За нас. За връзката по между ни.

благодаря ви, че наминахте...