5.8

21 май 2012 (31 седмица от бременността/8 месец), 20.00h

Отидохме на вечеря навън. Хапнахме и се позабавлявахме. Наши приятели ни съобщиха, че чакат бебе. Зарадвахме се безумно за тях. Не сме сами в клуба. Прибрахме се и си легнахме с хубаво чувство, че около нас ще има много малки бягащи крачета.


22 май, 02.55h

Етаж 7, спалнята ни. Събудихме се от силен трясък. Ютията беше паднала от масата за гладене. В кухнята беше паднал ароматизаторът и някои други дребни неща. Шумът разцепи нощната тишина.

22 май, 03.00h

В следващия момент стените и прозорците започнаха да се огъват, сякаш бяха гумени. Леглото подскачаше насам-натам бясно. Изправихме глави в тъмнината, мъчейки се да осъзнаем какво се случва. Мина секунда и Стефан буквално скочи върху мен и инстинктивно обгърна главата и корема ми с тялото си, притисна ме, за да ме предпази от опасността. 'Спокойно детенце мило, успокой се, спокойно' - звучеше изпълнения му с ужас глас... Дори не помня какво му казах, но заеквах от страх. Трусът затихна след секунди. Сториха ми се часове.
'Хайде' - казах. 'Да излизаме'. Грабнах малката чантичка, с която бях в ресторанта вечерта.. в нея бяха документите и телефоните ни. Наметнах едно яке върху пижамата. Стефан взе ключа от колата и бутилка вода и тръгнахме бързо по стълбите надолу. Всички съседи умълчано и забързано крачеха в същата посока. В очите им беше изписан ужасът от преживяното. Свързахме се по телефона с родителите ни. Слава богу бяха добре... и изплашени за децата си.

22 май, 03.30h

Последваха няколко малки труса. Вече бяхме в колата на големия паркинг пред блока. Всяка следваща минута пристигаха още и още коли.Чувствах се по-сигурно, но тялото ми беше все още като в безтегловност. 'Всичко свърши, не се страхувай сине' - галех корема си и говорех на милото създание вътре. Той преживя ужасяващото земетресение, първото голямо изпитание в живота му. Не беше спокоен, усещах го как се върти и маха с ръчички и крачета. Опитвах се да се успокоя и аз самата и продължавах да галя коремчето си. Стефан беше до мен и държеше ръката ми. Прегръщахме се и се успокоявахме взаимно. Той беше изплашен и се страхуваше за двама ни, мен и сина ни.

22 май, 5.00h

Слушахме радио. 5.8 по Рихтер. Недалеч от София.
Седяхме гушнати в колата. Ръмеше ситен дъжд.
Господи, бъди милостив над нас, лошите хора, дай ни шанс да се порадваме на семействата и децата ни...

22 май, 07.00h

Стефан трябваше да отиде на работа. Животът продължаваше да тече по старо му след земетресението. Трябваше да се върнем в апартамента си. Не исках да оставам сама. Страхувах се от последващи трусове. Страхувах се за сина ни. Исках да го предпазя по най-добрия начин. Решихме, че ще прекарам работния ден със Стефан и вечерта ще пътуваме към родителите ми. Той ми каза: 'При мама е най-хубаво'. Тези думи ме успокоиха.

22 май, 18.00h

Събрахме багажа. Отпътувахме към родния ми дом. Там щяхме да се почувстваме по-спокойни. Последваха няколко почивни дни и няколко безънни нощи. Кошмарът ни преследваше. Не кошмарът от заметресението, а кошмарът от това, че близките ни бяха застрашени.
Бяхме заедно, нищо друго нямаше значение.
Молех се безсилна. И сега се моля всяка секунда. Моля се през цялото време да сме живи и здрави и да се обичаме още дълго. Никой не предполагаше, че спокойният ни живот щеше да бъде разтърсен от природно бедствие. Никой не предполага какво го очаква утре.

Равносметката. Човек обикновено я прави след като се случи такова нещо. Както казва една българска поговорка.. 'носете си новите дрехи..' Да, радвайте се на всеки миг, прекаран с любимите хора, забравете за дребните припирни. Животът е прекрасен. Животът е безценен. И крехък като чашите, които падат от рафтовете при земетресение.

Стефко, сине, мамо, татко, братко, малки племенници, Нели, баби, дядовци, братовчеди, близки, роднини, приятели, неприятели, обичам ви.

Казахте ли на най-близките си, че ги обичате?

...