26 свещи

На 26 март 2012 прелистих още една година от календара на живота си. 26-та страница от календара. Духам 26 запалени свещи и без да мисля, за предстоящите ми дни, си пожелавам слънце.

Слънце, което да топли соления пясък, в който ще оставя следи синът ни.

Слънце, което да огрява пътя, по който да вървим ние тримата.

Слънце, пламтящо и голямо, като сърцата ни.

Слънце, топло и влажно, като потта между дланите ни.

Слънце си пожелах, защото се досетих за един неприятен тъмен период от живота си, за щастие отминал. Чувствали ли сте се така сякаш не можете да откриете мястото си в света? Чувствали ли сте самотни дори в добра компания? Забравихте ли да се усмихвате? Да, познати чувства, по-скоро безчувства.

Спомням си, че като малки играхме с братовчедките ми от сутрин до вечер навън и когато дъждът нарушаваше игрите ни, рисувахме слънце на голям бял лист хартия и го слагахме под дъжда. Малко след това слънцето изгряваше отново. Ние го викахме, а то чуваше виковете ни.

Да, бях забравила за този детски ритуал и позволих на буреносни облаци да намокрят няколко страници от календара на живота ми. И не можех да открия мястото си в света. И се чувствах самотна дори в добра компания. И забравих да се усмихвам. Тогава си спомних за рисунката и слънцето. “Слънце, покажи се!” И то ме чу!

И така от две години слънцето не ме е напускало. Най-хубавите 2 листа от календара. Изпълнени с усмивки, любов, щастие. Истински. Намерих мястото си в света. На вратата на дома ми пише: тук живее уважавана жена. Оценена, подкрепяна, обичана. Уважаваща, оценяваща, обичаща. Със свои мечти и желания. Бъдеща горда майка.

А прозорците на дома ми са големи и слънцето го огрява, огрява, огрява....