Момче или момиче?

По време на важния преглед в 12 седмица, така наречената фетална морфология, успяхме да видим пола на бебето. Разбира се, можем да кажем, че е само преценка на лекаря, предположение, но аз бях сигурна, че той не греши.

Със спокоен и уверен глас лекарят каза: бебето е момченце! При тези думи се разплаках. Разбира се, и новината за момиченце щеше да ме развълува ужасно много, но някак си имах усещането, че в мен расте синът ни. В този миг си пожелах да имаме и още едно детенце - сестричка на нашия батко. Имам чувството, че Господ е решил да ме дари с още един мъж, който да обичам така безкрайно и да съм обградена от двамата най-прекрасни мъже на Земята. Щях ли да се спрявя с тази безмерна любов?

It's a boy!*

*Снимката /it's a boy/ е правена на по-късен етап - в 20 седмица.

Таткото чакаше пред кабинета, когато излязох. Хвана ме за ръка и се запътихме към колата. Валеше ситен сняг, беше се смрачило. Не можах да кажа нито дума от вълнение, крачехме бавно, а аз плачех с глас и стисках здраво ръката му. Не можах да скрия емоцията, беше по-силна от мен. Беше обзела всяка малка фибра от тялото ми. Приближихме колата, паркирана под светъл мъждукащ лъч на улична лампа. Спряхме, обърнахме се един към друг. Продължихме да стискаме ръцете си. В тъмното почти не виждах лицето му, но светлината на лампата се отрази в неговите пълни със сълзи очи. После той прошепна: 'Ще си имаме син, нали?' Думите му преминаха през мен като вълна от още по-ескалираща емоция. 'Да', казах аз. 'Вярвам, че ще е едно малко живо и здраво момченце.' Какво беше накарало таткото да предчувства появата на сина ни. Можеби онова свръхусещане - родителското чувство.

Минаха още 10 минути, в които стояхме притиснати един към друг, мокри под тихо сипещия се сняг. Думите бяха излишни. Всяка дума щеше да разруши този безценен миг.


Мигове, за които си струва човек да живее.